История на Йога

Йога не е изобретена в един определен момент. Тя е река, в която през вековете се вливат различни потоци — ритуал, философия, аскеза, преданост и телесна дисциплина. За да разберем какво е Йога днес, трябва да проследим как се е променяла. Историята обикновено се разделя на пет големи периода.

1. Ведически период (ок. 1500 – 800 г. пр.н.е.)

Най-ранните следи се откриват във Ведите — най-древните свещени текстове на Индия. Тук Йога още не е система от пози, а вътрешна дисциплина на жреците (риши), които чрез ритуали, мантри и съзерцание се стремят да надхвърлят границите на обикновения ум.

Самата дума „Йога“ се среща във Ведите по-скоро в смисъл на „впрягане“ — на коне в колесница, но и на сетивата под контрола на волята. Тази метафора — умът като колесница, която трябва да бъде овладяна — ще се повтаря през цялата по-късна история.

2. Предкласически период (ок. 800 – 200 г. пр.н.е.)

В този период се появяват Упанишадите — философски текстове, които изместват акцента от външния ритуал към вътрешното познание. Тук за пръв път се оформят понятия, които остават в сърцето на Йога завинаги:

• Атман — истинското „аз“, душата;
• Брахман — висшата, всеобхватна реалност;
• идеята, че целта на живота е да осъзнаем, че Атман и Брахман са едно.

Към края на този период се ражда и един от най-обичаните текстове на индийската мисъл — Бхагавад Гита (ок. 200 г. пр.н.е.). В нея Йога вече не е само за отшелници: тя става път, достъпен за всеки, който действа правилно, обича искрено и познава истината.

→ Прочети повече за Бхагавад Гита

3. Класически период (ок. 200 г. пр.н.е. – 500 г. сл.н.е.)

Това е моментът, в който философията на Йога получава своята най-систематична форма. В „Йога сутрите“ Патанджали не създава ново учение, а събира, подрежда и систематизира вече съществуващите идеи и практики в единна философска система. „Йога сутрите“ са сборник от кратки афоризми, които описват осемте степени на пътя (аштанга) и целта му: освобождението на съзнанието.

Йога е спирането на колебанията на ума. — Йога Сутра 1.2 (йогаш читта-вритти-ниродхах)

Класическата Йога на Патанджали е известна още като раджа Йога — „царският път“. Тя поставя ума в центъра на практиката.

→ Прочети повече за Патанджали и осемте степени

4. Постакласически период (ок. 500 – 1800 г.)

След Патанджали вниманието постепенно се връща към тялото — но по нов начин. Появяват се школите на тантра и хатха Йога, които виждат тялото не като пречка, а като инструмент за духовно пробуждане.

Тук се раждат практиките, които повечето хора днес свързват с думата „Йога“:

• асани — телесните пози;
• пранаяма — управление на дъха и жизнената енергия;
• работа с чакрите и енергийните канали.

Ключов текст от това време е Хатха Йога Прадипика (XV в.) — трактат, в който подробно са описани позите, дишането и пречистващите практики. Думата хатха се тълкува като съюз на „ха“ (слънце) и „тха“ (луна) — балансът на противоположните енергии.

5. Съвременен период (XIX в. – днес)

В края на XIX век Йога тръгва към Запада. През 1893 г. Свами Вивекананда представя Йога на Парламента на религиите в Чикаго и я прави разбираема за западната публика.

През XX век идва решаващата фигура — Тирумалай Кришнамачаря (1888–1989), наричан „бащата на съвременната Йога“. Сред неговите ученици са имена, които оформят почти всичко, което практикуваме днес:

• Б. К. С. Айенгар — прецизност, подравняване, помощни средства (айенгар Йога);
• Паттабхи Джойс — динамичната аштанга виняса Йога (заимства името от осемте степени на Патанджали, но е отделен, физически стил);
• Т. К. В. Десикачар — индивидуален, терапевтичен подход (винийога).

От тези корени израстват десетките съвременни стилове.

→ Виж линиите и традициите

Йога в България

Интересът към Йога в България има своя дълга и любопитна история. Официална крачка е 14 април 1978 г., когато към тогавашния Български съюз за физкултура и спорт в София е създадена секция „Йога“ — с подкрепата на Людмила Живкова, която се увлича по темата след посещения в Индия.

Това е забележителен момент: за първи път в страна от Източния блок Йога получава официално признание като форма на физическа култура. След 1989 г. практиката се разраства свободно — днес в България има множество студия, школи и учители от различни линии.